Бившият футболист на Барселона е българското настояще във футбола. Полемично. Байганьовско. Тромаво. Необразовано. Но възбуждащо страсти. Зрелищно. Желано. Колоритно. И пословично. „Никога не съм напускал Испания. Моят дом винаги е бил тук"- заяви преди време българина пред испанските медии. И „тук" е легенда. След като се запознах с един от шефовете на охраната на стадион „Сантяго Бернабеу", чиито прякор е Стоичков, а любимият му футболист е бил преди време именно българина /даже във военното училище на шкафчето му в съблекалнята е било изписано името Стоичков, а не неговото собствено/, се убедих, че всичко на този свят е възможно. Дори да обичаш на инат...въпреки очевадните недостатъци на персоната насреща.

Маркос Караседо Алонсо е на 38 години. Испанец. Бивш футболист. Живее във Виго. Работи в железария. Обожава футбола, киното и музиката. ФК Корухо и Понтеяс са двата отбора от трета дивизия, на които е обличал фанелките. Запознах се с Маркос именно на онова 1240-километрово пътуване до Виго. Неговата история поразява. Прочетена веднъж, не оставя безразлични хора. Маркира. Писмото е писано през 2007 година. Бе публикувано във в-к „Тема спорт". Поуката, която носи обаче, ме накара да го извадя от архивите още веднъж. Маркос истински се възхищава на нашия сънародник. Въпреки всичко, което Е и което НЕ е Христо Стоичков!Споменах ли вече, че е истинска история!?

Не знам как въобще имам сили да започна това писмо. Сърцето ми тупти все по-ускорено само при мисълта, че някой ден тези думи могат да бъдат прочетени от теб.

Казвам се Маркос, родом от Виго и луд фен на Барселона, отборът който преди години те представи пред мен. Пак повтарям, че ми е трудно да си обясна защо ти пиша, но едиственото което ми хрумва е, че ти си личността, маркирала живота ми...така исках да приличам на теб докато бях футболист.

Христо, познавам живота ти така, както не познавам ежедневието на най-близките ми хора дори. Знам, че майка ти се казва Пенка, че името на съпругата ти е Марияна, че имаш две прекръсни дъщери, че си започнал с лека атлетика, а не с футбол...Ако ме питаш защо се интересувам повече от теб, отколкото от мен самия, не знам!Може би защото в дъното на душата си, аз също имам нещо от Христо Стоичков...

Играех футбол, но стигнах само до трета испанска дивизия...

Бях недисциплиниран, борбен, доста полемичен играч...

Твоята необузданост на игрището, бе и моя на терена...

Нямах много приятели, дори собствените ми съотборници не ми бяха близки...може би и аз имам български корени, знам ли?
Толкова си повлиял на развитието ми като личност, че съм повече барселонист отколкото Жуан Гаспар, може би. Въздействието ти върху мен по време на престоя ти в Барса, бе така силно, че любимият ми национален отбор е България /колко жалко това 4 място от САЩ 1994, можехте поне сребро за занесете в къщи/!

Не можеш да си представиш колко съм се забавлявал с твоя футбол, с твоите голове, фаловете, които изпълняваше...С твоя помощ играчи като Киряков, Костадинов, Пенев /той също бе голям, първият български футболист, акостирал в Селта мисля/ също станаха толкова добри.

Тогава през 90-те кой ли би предположил, че 17 години по-късно ще се настаниш на 50 метра от моята къща!?

Христо, в главата ми нахлуват хиляди истории, в които ти, естествено, си главен герой. Първата, който ми хрумва е, че ми отказа автограф цели три пъти в рамките на 30 минути. Беше в деня, в който дойде във Виго за първи път като играч на Барса. Вие бяхте спечелили Лигата, а Селта тъкмо бе влязла в Първа дивизия.Видях те да влизаш в хотел „Симил". Много забързан.Като видя, че Вакеро не бе настанен в твоята стая, хвърли ключовете на рецепцията и се втурна към асансьора...и естествено там стоя аз.Чинно чакам за моята порция автограф. Заставам пред теб, облечен с фанелка на Барса, в ръце държа един твой плакат с Купата на Европа и разбира се химикал, на който никога не свършва мастилото, специално купен за случая. Получих първият ти отказ. Разбира се опитах пак. „Христо, моля те" – проплаках за втори път, с най-тъжния си възможен гласец – „Само един подпис, пор фавор" – „Казах ти, вече НЕ" – ми отговори ти през зъби и потъна в асансьора.

Закатерих по стълбите на хотела. Спрях на етажа, на който видях, че вече е започнал да се събира отбора. Свих се в едно ъгълче и смълчано зачаках да ми дойде късметът. Изведнъж се отваря една от вратите и ти излизаш с гръм и трясък от там, само по слипове. Събирам смелост и пак се приближавам да настоявам за моя си автограф. И пак ударих на камък.В това време излиза JR Alexanko и вижда, че нямам работа там. Извежда ме с наведена глава. Току що моят идол е провалил денят ми.

Друга история, която си спомням, все едно че беше вчера, е тази от Пейнадор /летището на Виго/. Идваш отново с Барса. И този път има митинг от посрещачи. Аз, качен възможно най-високо, с единствената цел – да мога да те видя. Нося със себе си плик, надписан „Поверително и лично за Христо Стоичков". Беше невъзможно да ти го дам в ръцете. Лудницата бе пълна.Единственият шанс да получиш писмото го видях в едно момиченце, което придружаваше шофьора на вашия автобус. Приближих се до нея. Казах и съвсем ясно, че трябва да го предаде на теб и само на теб. Че е много, много важно за мен.Тя обеща. Моят приятел Диего, който ме придружаваше в този ден, се пукна от смях. Обяви ме за луд. И каза, че не е виждал нищо по-откачено в живота си. А аз само чаках. Видях как момичето се приближи до теб. Ти пое плика от ръцете й. И аз отново почнах да дишам. Едно, две, вдишвай, издишвай...Целта изпълнена, свободно редник – давах сам на себе си команди.

Искаш ли да знаеш какво имаше в плика, Христо?

Е, добре ... имаше два реда. Написани собственоръчно. Исках да ти кажа колко много те уважавам...там бях пуснал и една малка златна гривна. Да, да...от тези, дето нямат много орнаменти. Беше подарък от баща ми. Преди години. За успехи в училище. И аз като не съм много по бижутата и бях чел, че ти си падаш именно по гривни...реших и го направих.

Никога не получих отговор от теб. И днес, когато те гледаме по телевизията заедно с моите приятели /ти с националния на България, после с моята Селта, като коментатор на мачове на Барса/, те не спират да ме закачат. Превивайки се от смях ми казват „Виж, виж, Христо носи твоята златна гривна."

Днес си Мистер/треньор/ на Селта де Виго /б.а. припомняме, че писмото е писано през месец април 2007 година. Успя да напълниш с мечти цял един град - ти сам самичък. Твоята харизма. Твоето желание. Твоят кураж...се смесиха перфектно с желанието на публиката. Надявам се всичко да ти върви по мед и масло. Да се чустваш като в къщи. И дано някой ден можеш да отделиш две минути от твоя забързан живот. И да ги посветиш на две минути от моя...за да мога да ти кажа, колко много ти се възхищавам!

Една силна прегръдка за теб Христо,
Маркос